Въпроси-отговори

Черешата в България вирее до 800 м. н. в., но за създаването на промишлени високопродуктивни черешови насаждения трябва да се избират топли райони, при които вегетационната сума на температурата да превишава 3600° С без екстремни пролетни мразове и годишна сума на валежите около 600 мм. Във всички случаи най-добре е черешовите насаждения да се създават по наклонените терени с южно или югозападно изложение и добър въздушен дренаж.

Черешата е много взискателна към почвите. Те трябва да бъдат с мощен профил (1,0—1,5 т), образувани върху рохкава почвообразуваща скала, отцедени, топли, аерирани, с лек механичен състав (леко до средно песъчливо-глинести – 20-30% глина), средно осигурени на хумус, но да са богати на фосфор и калий. Особено ценни за череши са скелетните (каменистите), съдържащи карбонати почви. Върху такива почви (при вегетационна сума на температурата 3700-3930° С) в Кюстендилско и Пловдивско се отглеждат най-висококачествените череши.

Най-подходящи почви при описаните климатични изисквания на черешата са: делувиалните и пролувиалните (рохкави, каменисти, карбонатни) наноси, карбонатните и типичните черноземи (ерозирани), типичните канелени горски почви (ерозирани), рендзините с мощност на профила 50-70 см., като количеството на карбонатите не превишава 30,0%. Черешата не вирее върху глинести черноземи, псевдоподзолисти, засолени и алкални почви.

Вишната подобно на черешата изисква отцедени почви с мощен профил (1,0 - 1,5 м) с рохкав строеж, богати на скелет, добре до средно запасени с хумус - 1,5-2,5%, и особено на усвоими форми фосфор и калий. Предпочита почвите, които имат кисела реакция. Тя е много чувствителна на карбонати в почвата. Когато количеството на карбонатите е около 2-5%, качеството на плодовете се влошава, а при съдържание над 10% тя страда от хлороза. За разлика от черешата вишната е растение на по-хладния и по-влажен климат и с успех може да се отглежда по северните склонове на предпланинските възвишения. Най-подходящи почви при описаните климатични изисквания на вишната са си-вокафявите лесивирани и кафявите горски почви, делувиалните и пролувиалниге наноси в планинските райони.

Това изключително важно за селското стопанство растение не е взискателно към топлината. Някои от зимните форми са силно студоустойчиви и издържат до - 30° С. Способността на пшеницата да издържа на много ниски температури не зависи само от природата й, но и от технологията на отглеждане - прилагане на по-добра агротехника. Фосфорното и калиевото торене увеличават студоустойчивостта,. докато внасянето на високи дози азот понижава съпротивителната способност към ниски температури.

Пшеницата е средно взискателна към почвената влага. Независимо от това все пак, за да се получат високи добиви (над 6000 kg/ha), трябва да се вземат всички необходими мерки за максимално влагозапасяване на почвата (създаване на условия за натрупване и запазване от непроизводително изпарение на постъпилата от зимните и пролетните валежи вода) чрез следните мероприятия: полезащитни пояси, снегозадържане, най-рационални сеитбообръщения, дълбока есенна оран, правилно торене с оборски и минерални торове. Тези мероприятия с особена сила важат за крайдунавския район и Добруджа, районите на градовете Бургас, Стара Загора и Сливен.

Пшеницата е много взискателна към почвените условия. Почвите, върху които се отглежда пшеницата, трябва да се отличават със следните по-важни особености: дълбок профил с мощен хумусно-акумулативен и преходен хоризонт. Хумусно-акумулативният хоризонт трябва да има поне 40—50 см мощност и да се отличава с рохкав строеж, добри общи физични и физико-механични свойства и добре изразена троховидно-зърнеста структура. Пшеницата лошо понася почвите, които при навлажняване силно набъбват, а при изсушаване силно се напукват. Това явление води до разкъсване на кореновата й система, до забавяне на растежа и развитието или до загиване на голям брой от растенията а посева, в резултат на което добивът от зърно от единица площ силно намалява. Това явление най-често се наблюдава при смолниците, глинестите черноземи и при ерозираните сивокафяви и канелени горски почви, лесивирани (когато в орницата им участвува илувиалният хоризонт). Почвите трябва да са добре запасени и с органично вещество. Съдържанието на хумус да не е по-малко от 2 до 3%. Да са обезпечени много добре на усвоими форми азот, фосфор и калий. Пшеницата най-силно реагира на азотно и фосфорно торене при почти всички почвени различия в страната. Реакцията на почвения разтвор трябва да бъде от слабо кисела до слабо алкална. Пшеницата за разлика от царевицата, овеса, ръжта понася по-високо съдържание на общи активни карбонати в почвата. Ето защо добри добиви от пшеница могат да се получат както на карбонатни черноземи, така и на рендзини, но при тях те трябва да се торят с амониев сулфат, а суперфосфатът да се дава само в гранулирано състояние.

Като най-подходящи почви за отглеждане на пшеницата трябва да се считат следните: излужените, типичните и карбонатните черноземи, смолниците и излужените канелени горски почви. Трябва да се знае, че когато пшеницата се отглежда върху карбонатни и типични черноземи при по-сериозни пролетни засушавания, тя страда от недостиг на влага и продуктивността й силно намалява.

Добри добиви могат да се получат от пшеница, когато тя се отглежда и върху сивокафяви и канелени горски почви - лесивирани при условие, че се прилага рационално торене.

Пшеницата не понася текстурно диференцираните или тежките по механичен състав повърхностно преовлажнени почви. Излишната влага в орния хоризонт силно депресира нейния растеж, развитие и продуктивност (псевдоподзолисти почви, тежки глинести - (повърхностно преовлажнени).

Неподходящи за отглеждане на пшеница са всички почви с високи подпочвени води (над половин метър), песъчливите и де-.лувиалните или пролувиалните наноси, с лек механичен състав, богати на скални късове и с ниска водозадържаща способност.

Пшеницата не успява върху засолените (солончаци) и е слабо .продуктивна върху алкални почви (солонци).